След 6 бири и 2 шота

Опитах се днес да изкарам бившите колеги на по бир след работа. Едно, че почти никой нямаше в офиса, друго че почти никой не се отзова. Само Хулио беше най сериозен, та с него се забихме в близкия бар и започнахме на бири и билярд. Установих, че билярда ми се отдава повече след поне 2 бири. Въпреки всичко май загубих и 3-те игри, които играхме. По едно време към нас се присъедини и Деси и покрай сладката приказка бирите започнаха да набъбват. След като свърши времето на евтините бири в кръчмата (между 16:30 и 18:30 ти дават две бири на цената на една), с Деси се отправихме към един "ирландски пъб". Пиша го в кавички, защото само името му и до някъде интериора, наподобяваше на такъв. В менюто, имаше доста повече вида шотове, отколкото бири. След грешката да продължим на бира, се ориентирахме към шотовете, но не се отнесохме достатъчно, тъй като тя все пак е на работа утре.

Аз пък утре летя към Ирландско. Багажа ми е почти опакован. Част от него ще пратя утре по пощата, като се надявам да си го получа на отсрещната страна. Също утре, ще си продам и мебелите, а там ще си купя други (може би). Някои работи ще харижа на Светла и Милен, тъй като така и не се намери купувач за тях, а не мога да си ги ползвам в Ирландия заради нестандартното електричество, което ползват в Северна америка.

Очаква ме едно приключение на ирландската митница. На визата ми пише, че мога да работя в Ирландия от 28-ми Август, но не пише изрично кога мога да вляза в страната. Надявам се да ме пуснат като кацна на 26-ти. Най-много да се наложи да спя на някоя пейка на летището две вечери.

Е, довиждане Монтреал (и Канада). Може би ще се видм пак, в някоя командировка. Имахме своите добри и лоши моменти, радости и тревоги и надявам се запазваме добри чувства един към друг. До скоро!

Работна виза

Най-накрая си получих работната виза и вече започвам да организирам пренасянето си в Ирландия. Отивам в едно малко, тихо и спокойно селеце да ... гледам овци.

Бадминтон

Никак не е препоръчително да играете бадминтон дълго време, освен ако нямате предварителна подготовка. Вчера решихме да използваме хубавото време и да идем в един парк да помятаме перцето за федербал. След около два-три часа игра (с малки почивки) резултата днес е болки в дясното рамо и плешка. По едно време даже започнах да играя с лявата ръка, понеже започнах да усещам умора в дясната и мога да кажа, че бях почти толкова добър с лявата, колкото и с дясната, за мое голямо учудване. Въпреки това, не трябва да се прекалява.

Екскурзия до Ниагарския водопад

Пътуването започна във Вторник, в 7 сутринта, като за целта трябваше да стана в 5, а си бях легнал в 12. Не можах веднага да заспя и сигурно съм заспал към 2 сутринта. По пътя обаче успях да дремна малко - явно съм бил доста изморен, понеже по принцип не мога да заспя в автобус. А и книжката, която си взех за четене по пътя, си изигра ролята на приспивателно. Приблизително на всеки 2 часа спирахме за кратки почивки. Първата по-продължителна почивка беше в Кингстън. Малко градче, което е било втората столица на Канада (Отава е третата), макар и само за 5 години. В него има военна база и 5 затвора. През реката се вижда американския бряг, а по крайбрежието има останали укрепления, които англичаните навремето са строили, за да се защитават от американците. Друго интересно, около него няма. След около 2 часа губене на време се отправихме към Торонто.

Разходиха ни с автобуса из центъра на Торонто, като екскурзоводката обясняваше от ляво виждате това, отдясно виждате онова, дрън, дрън, дрън ... и основно на френски. Странното за мен (и в известен смисъл дразнещо) беше, че екскурзията си беше обявена "на френски". Бях питал предварително дали имат друга "на английски" и ми казаха, че нямат. Просто нямах избор. Екскурзоводката обаче, говореше без проблем английски и испански, но рядко дублираше всичко, което казваше на френски. Вярно, че бях единствения, който говори и разбира "само английски", но имаше и едно семейство испанци, които също не говореха френски. Редно беше, според мен, да води екскурзията на 3 езика, като проява на уважение. Но се убедих, че езици трябва да се учат и знаят. Като пример ще дам една испанка, която също като мен пътуваше сама, но говореше само френски и испански. Не можахме да си поговорим въобще. Беше леко пухкаво момичето, но в сравнение с нея, Саманта Фокс ряпа да яде ...

Та за Торонто. Около 2 часа отново за почивка. Голяма част от групата отидоха да се качат на кулата, която все още се води най-високата сграда в света (553 м.). Аз вече се бях качвал и се пошматках малко из улицата с ресторантите и седнах да похапна.

След целодневно пътуване към 22:00 пристигнахме в Ниагара (така се казва градчето до водопада) и се настанихме в хотела. Аз си хвърлих багажа и излязох да видя и снимам осветения вечерта водопад. Градчето е малко и от хотела, в който бяхме до водопада се стига за 5-10 минути пеша. Снимките ще видите тук, а малко повече информация за водопада на български тук.

На следващия ден в 9:30 сутринта се качихме на корабче, което ни заведе да погледнем водопада от близо. Не успях да направя много снимки от него, тъй като рискувах да си намокря фотоапарата. Въпреки найлоните, които ни дадоха, наречени дъждобрани, доста се поизмокрихме, както си личи и на тази снимка, но преживяването беше вълнуващо. Цялата разходка трая около 30-40 минути и по програма следваше разходка до някакво китно градче наречено "Ниагара на езерото" или посещение до увеселителния парк Марийнленд. Аз избрах да посетя парка (снимки). Там успях да се намокря целия, благодарение на този кит и едвам успях да си опазя камерата. Имах чувството, че изляха върху мен бидон с вода. Трябваше да постоя 15-20 минути с гръб към слънцето и да гледам някаква глупава въртележка докато изсъхна поне малко. Имах също възможността да погаля и да хвърля 3-4 рибки в устата на една белуга. Разочаровах се от увеселителното скоростно влакче, въпреки че го водят най-голямото в света. Преди 2 години, когато се качих на това в Порта Вентура, край Барселона, преживяването беше доста по-екстремно. Истински вълнуваща беше кулата за свободно падане - пак най-високата в света (137.2 м.), като преди да те пуснат на свободно падане, те засилват нагоре и надолу с 96 км/ч. Нямах достатъчно време да се пусна втори път. Ето тук кратко клипче да добиете приблизително представа за какво говоря.

След като се прибрах до града се разходих отново до водопада, за да направя малко дневни снимки от парка срещу него и да се спусна до терасата в близост до водопада, от която има тунели, които водят зад него.

На следващия ден, на път за в къщи, се отбихме до 1000-та острова. Това е една местност по реката, на границата със щатите, която има към 1100 острова с къщички. Един вид богаташки квартал на вода.

Happy Sysadmin Appreciation Day

Честит ден на системния администратор на всички, които са или пък се чувстват като такива! Група образи, може би в известна степен системни администратори, са написали песничка по случай празника. Също така представят и работата на хората от интернет поддръжката. Забавлявайте се!

Късмет или кърък

Преследва ме някаква особена карма да имам проблеми с куриерските доставки. Най-вече с важните такива, които очаквам.

Започна се още с поръчката на OpenBSD 3.8 в края на миналата година. Не знам къде са я носили тази пратка, но там където са я занесли са я отказали и пощите са я върнали обратно на изпращача. А аз дори и не успях да я помириша, да не говорим въобще да я зърна. След размяна на куп имейли с фирмата изпращач и разговори с пощите, и след като пратката си пропътува пътя обратно от където бе тръгнала и пак отново към мен успях да си я получа.

След това случката с доставката на лаптопа. Номера на улицата беше сбъркан, за щастие с несъществуващ такъв (тук номерата обикновено не нарастват с единица) и трябваше да ходя да си вземам сам доставката. За щастие успях да убедя чиновничката там, че аз съм този за който е тази доставка, въпреки че адреса не съвпадаше точно с този на фактурата, която трябваше да занеса.

След това беше поканата, която чаках от Ирландия за да мога да си подам документите за виза и да ида на интервю. Там пък пощенската кутия беше сбъркана и комшията, в която кутия бяха пуснали писмото просто го е извадил и оставил отгоре върху всички кутии (тук такава е практиката). Имах късмета да го видя и да си го прибера преди да са минали пощальоните и да са го запратили обратно до изпращача.

Последната драма е от днес, с договора ми за работа. Изпратих им предварително новия адрес, на който да ми го изпратят. Те обаче са го засилили към стария. В понеделник куриерите са звънели на стария адрес, не са намерили никой и са оставили бележка, че ще дойдат във вторник пак. Във вторник пак са идвали, отново не са намерили никой и този път са залепили бележката на самата пощенска кутия. Питам се защо обаче не са звъннали на посочения телефон да ме уведомят, че идват. Както и да е, отново имах късмета да видя бележката и да си я взема. Оказа се обаче, че това е бил последния опит за доставка и днес рано сутринта трябваше да търча на края на града в някаква индустриална зона да си взема пратката.

Питам се какво ли ме чака още ...

Работа насам ... работа натам ...

Дългата ми канадска ваканция скоро ще свърши и ще се започва отново работа. След разразилата се в последните седмици война в близкия изток, твърдо бях решен да откажа предложението за Израел. Говорих с агента за работата в Калифорния и той ми каза, че скоро няма изгледи да започне проекта и ако имам друго предложение да го приема. Е, миналия петък ме събудиха с предложение, което приех и скоро ще се стягам за Атлон, Ирландия.

Тази сутрин пък, ме събудиха (в 7 сутринта ... хора съобразявайте се с часовата разлика, моля) с още 2 предложения, вече малко позакъснели. Агенцията, с офертата за Израел, сега ме оферира за Румъния, а някаква друга агенция ми предложи Индонезия. И двете биха ме съблазнили, ако не бяха твърде закъснели. Къде ли щях да ида ако не ме влечеше така Ирландия ...?

На лов за китове

В Събота тръгнахме с Деси за Тадусак да гледаме китове. Пътьом се отбихме за почивка през Квебек Сити и се разходихме из стария град. Ето тук може да видите малко снимки. На изхода от града видяхме един малък водопад. И така пътувахме, пътя ни се виеше покрай реката и ние се наслаждавахме на гледките докато не стигнахме отсрещния бряг на Тадусак, в устата на фиорда. За да преминем на отсрещния бряг трябваше да използваме един ферибот, който върви на всеки 10-15 минути денонощно и на всичко отгоре е безплатен.

Тадусак е малко градче от селски тип (около 850 жители) на около 500 км североизточно от Монтреал. Намира се на входа на един фиорд и може би там е началото на устието на реката Сен Лоран, която се влива в Атлантическия океан. В устието се смесват сладката и солена вода и явно има много планктон, който привлича китовете. Та от градчето има турове с надуваеми моторни лодки (така наречените Зодиак) и корабчета навътре в реката за наблюдение на китовете. Решихме в Неделя сутрин да вземем първия тур с корабче. Като станахме беше доста облачно, но не се отказахме - и не сгрешихме. Докато навлезем в зоните където обикновено се навъртат китовете небето се проясни и изпече слънце. За съжаление, никой от китовете не беше достатъчно игрив за да скача над водата и се виждаха само гърбовете с перката, когато излизаха да дишат. Първия кит, който видяхме още доста близо до устата на фиорда беше една белуга. Казаха, че те дори влизали и навътре във фиорда, но до там така и не ходихме за да видим още от този вид. По нататък срещнахме още четири вида китове, като най-голям и най-игрив беше Гърбавия кит (Humpback whale), който си показваше опашката докато се гмуркаше за да търси храна. Казаха, че точно този кит, който видяхме идва всяка година в залива и хората са го кръстили "Тик-так-тоу".

След като тура свърши, хапнахме и се поразходихме из градчето. Видяхме един параклис, забележителното на който е, че е направен изцяло от дърво. Разходихме се още малко и тъй като не измислихме нищо друго приятно за вършене, решихме да се разходим още веднъж до китовете, но този път с лодка. Притеснително беше, че започна да се стеле мъгла, но нас не може да ни изплаши. Екипираха ни добре (т.е. пекохме се в собствен сос) и потеглихме. Видяхме по-малко китове в сравнение с тура от корабчето, но за сметка на това ги гледахме от доста по-близо. А въщането беше и леко екстремно. Трябваше да тръгнем на обратно малко по-рано от предвиденото, защото от брега се обадиха, че се задава буря. Дъжда ни завари още по средата на пътя и от скоростта здраво ни блъскаше в лицата докато стигнем брега. А когато пресякохме дирята на едно корабче, което също пътуваше към брега, лодката така подкочи, че всички останахме във въздуха за момент и след това се изтърсихме в нея. Имам подозрението, че капитана го направи нарочно, за да ни създаде малко екстремни усещания.

Стигнахме благополучно брега, но се оказа, че на кея няма автобусчета, които да ни хвърлят до хотела и тръгнахме под все още лекия дъждец (и без това бяхме леко мокри) пеша. По средата на пътя, ни срещна с колата си собственичката на хотела (бяхме отседнали в малко семейно хотелче) и въпреки, че се беше запътила на някъде по работа в обратна посока, ни предложи да ни закара. Ние разбира се с радост приехме. Останахме очаровани от жеста.

В Понеделник тръгнахме обратно към Монтреал, пак през Квебек сити. Отбихме се там на пазарчето в центъра от където си купих пушена рибка ... ммммм.

Ето и връзка към всички снимки от кито-наблюдението. Хванал съм няколко последователности в момента, в който кита с гмурка.

Котки

Тази вечер бях на бродуейския мюзикъл "Котки". Правят световно турне по случай 25 годишнината от първото представление. Тези 25 години явно са много и вече почти всички са го гледали, защото залата беше полу-празна. Даже една групичка пред нас не се върнаха в залата за второто действие. Или пък са закъснели и са седнали някъде назад. Та за мюзикъла ...
На мен ми хареса. Започна, като част от артистите се появиха от пътеките покрай седалките. По време на спектакъла имаше много контакт с публиката. Един от "котараците", който го раздаваше плейбоя в групата, слезе от сцената и потанцува с една дама от първия ред. Малко по късно, при един от танците, когато се озова пак пред нея и направи знак за телефон с ръка и каза с устни "Обади ми се."
Пускаха също и много сценична пушилка и гирлянди, част от които паднаха и върху мен. Въобще беше забавно, като изключим малкото технически гафове с микрофоните на актьорите, при един от които пропуснахме цяла солова партия. Деси и Дора казаха, че като танцьори не са достатъчно добри. Аз не разбирам достатъчно, но забелязах как една бяла "котка" доста усилия положи да се задържи на един крак ... трудно й беше да пази равновесие и да пее в същото време. Аз обаче останах доволен.

Оранжевия диван

"Оранжевия диван" е клуб в Монтреал. Тази вечер (всъщност вече вчера) имаше представление една българска певица - Влада Томова. По време на джаз фестивала, участва като гост певица на Любо Александров и на "Болкан Бийт Бокс". Та за това, като разбрах, че ще пее соло и в клуб, реших да я чуя. Беше страхотно изпълнение. Пее джаз, с балкански фолклорни мотиви. Отзад й свиреха Любо Александров с неговия барабанист и още двама младежи съответно на акордеон и контрабас, които не познавам. Този път и Любо се представи в съвсем друга светлина. Явно може да свири добре и джаз, освен циганско.

След Влада свириха едни интересни млади рокаджии, на които водещият им инструмент беше ... устна хармоника. Интересно звучи рок/метъл/пънк/... със сола на устна хармоника. За съжаление им забравих името, а и не останах да ги изслушам до край.

Международен Джаз Фестивал в Монтреал

Между 29 Юни и 9 Юли в Монтреал се проведе Международен Джаз Фестивал. Знайни и незнайни групи и изпълнители се изявяваха на платени и безплатни концерти по сцените, залите и клубовете около Площада на Изкуствата в Монтреал. Вниманието ми бе насочено основно към безплатните сцени. Имаше достатъчно интересни групи и изпълнители. Една от първите, които видях е "Гаджи-Гаджо" (на снимката долу).
Местна група, която свири унгарско-циганска и балканска музика. За съжаление не можах да изгледам цял техен концерт. От няколкото представления, които имаха по време на фестивала, поради едни или други причини успявах да хвана само края. Хората свириха доста добре и професионално. За разлика от една друга група - JTADI, която се опитваше да свири подобна музика, но бяха доста по-зле. Парчетата на JTADI, като изпълнение и сложност, бяха все едно свирят ученици от 3-та година в класа по инструмент. Все пак може да ги похвалим за смелостта и участието.


На фестивала имаше и българско участие (на снимката горе) в лицето на Любо Александров - "Каба хоро". Идеята му е да свири джаз, с балкански фолклорни мотиви и добре започна с първите 2-3 парчета. За съжаление после заложи повече основно на циганските ритми и джаза се поизгуби, но пък публиката се кефеше на ритмите. Залага повече на цигнанските изпълнения, отколкото на джаза, за съжаление. Слушал съм го и по клубовете в Монтреал - същия репертоар.

Други изпълнители, които си заслужава да се отбележат са "Болкан Бийт Бокс". Израелска група, която свири денс, хип-хоп, рап и др. в бесен ритъм и с балкански мотиви. Направиха невероятно шоу, въпреки прекъсването от около 20 минути поради технически проблеми, за които не бяха виновни те, а звуковите техници на фестивала. За сметка на това концерта продължи по-дълго и след това направиха още 2 парчета на бис.

Едни от ориенталските изпълнители бяха "Нияз" от Иран. Свиреха обработен ирански фолклор. Доста интересно звучеше. Трябва да отдадем заслуженото и на добрата вокалистка.

От китарните джазмени много ми хареса Левон Ичканян. Свири ритмични и мелодични парчета с арменски фолклорни мотиви.

Другия китарист, който ми хареса е Джон Йоргенсон. Също така ритмичен и мелодичен.

Испански ритми слушах в представление на Ампараноя. Имаха няколко концерта и по стечение на обстоятелствата бях на три от тях, като всеки беше с нещо различен от останалите. Групата свири доста отдавна и има вече няколко албума зад гърба си, което им помага да разнообразят концертите си.

Преместване

Договора ми за наем изтече, но след като реших да остана още месец тук със собственика се разбрахме да ми даде друг апартамент в същия блок. В Монтреал имат традицията да сключват договорите за наем от 1 Юли до 1 Юли следващата година и всяка година на 1 Юли настава едно повсеместно местене - пълен ужас. Още по-голям ужас беше новата квартира в която се нанесох. Преди това десет години там са живели някакво семейство от Шри Ланка, които явно живеят като нашите цигани от гетата - пълна мизерия. За тези десет години нищо в жилището не е чистено или забърсано поне веднъж. Собственика беше решил да обновява апартаментите, така че си стоварих багажа в едната стая, покрих го с едни найлони и оставих майсторите да действат. Боядисаха стените, таваните и почти всичко дървено, което намериха и което може да се боядиса в бяло. Започнаха обаче от стария апартамент (там нямаше много за боядисване, но трябваше да минат всичко, така или иначе). По едно време се преместиха в новия и боядисаха едната стая. След като поизсъхна там боята си преместих по-голямата част от багажа в нея и оставих леглото и багажа върху него в другата. Отидох да си взема душ в стария апартамент (добре, че новите квартиранти там щяха да се нанасят чак във вторник на 4 Юли) след като приключиха с боядисването там и заминах на купон, като оставих майсторите да си боядисват в новия.

Прибрах се към 6 сутринта, минах да видя как е новата квартира и понеже нищо не беше направено в стаята където ми беше леглото, а щяха да дойдат пак в 8 сутринта, се качих обратно в старата квартира, легнах на един изоставен диван и заспах. Събудих се към обяд в Неделя на 2 Юли и цял ден се мотах там докато приключат с боядисването - към 11 вечерта. Преместих си матрака в стаята боядисана предния ден и спах там. На сутринта ме събудиха рано-рано, още преди 7:30. Собственика докара майсторите които ще инсталират нова вана. Хубаво обаче, не знам как са вземали мерките преди това, ваната която носеха се оказа не по мярка и само облицоваха стените в нишата на ваната. Ваната май ще остане за следващата седмица. По обед пък, щяха да идват майстори да циклят и лакират паркета. Разбрах, че няма да мога да спя довечера там и понеже дивана от старата квартира беше изхвърлен, а и не се знаеше колко рано ще се нанесат там новите квартиранти, се наложи да си търся място за вечерта. Разбрах се с Милен и Светла да преспя у тях за вечерта. Срещнах се с тях на джаз фестивала (за него ще разказвам после), където откарахме до полунощ и след като изгледахме Flightplan с Джоди Фостър отлепихме до обяд във Вторник. Имахме покана от Диляна (домакинята на съботния купон) да идем да гледаме мача (Германия-Италия) у тях и точно успяхме да се класираме за началото.

След мача се прибрах да погледна как вървят нещата с квартирата - подовете изглеждат идеално, само дето смърди на лак та се не трае. Отворих прозорците да се проветрява, а Деси прояви гостоприемство да ме подслони за тази нощ. Рано-рано сутринта ми звъннаха от кабелната, че ме чакат пред нас, понеже имах уговорен час за преместване. Хубаво ама аз си мислех че ще дойдат след 9 сутринта, а те цъфнали там към 8:30. Естествено отказаха да ме изчакат. Обадих се по-късно във фирмата и обещаха да пратят техника пак следобед. Този път го засякох и вече си имам стария Интернет в новата квартира.

Чакам в Неделя да дойдат да ремонтират кухнята, че за момента е неизползваема. Не съм я и чистил даже, чакам да мине ремонта, и си ходя с обувки в нея да си правя кафе. За друго в момента не може да се ползва, хапвам навън. Ако оправят и банята следващата седмица, апартаментчето ще е като ново.

Loituma

Референти

Днес ми се обади рано сутринта, в 8:30, агентката, която ми движи нещата за Ирландия. Пита ме как е минало интервюто и дали още имам интерес към позицията. Казах й, че според мен е минало добре и все още проявявам интерес. Тогава ми каза, че работодателите искат контакти на 2-ма референти, с които да говорят и ако им харесат препоръките ще ми предложат договор. Успях да издиря 2-ма от ръководителите на групи от бившата вече служба и те се отзоваха на призива да ми съдействат. Да видим колко ще ме похвалят ... :о)

Няколко поршета и малко екшън ...

В неделя в Монтреал се проведе Гранд-при на Канада. Нямах възможност да присъствам на самото състезание поради ред причини, но се разходих из центъра, където имаше сбирка на клуб "Порше" и всеки член си беше изложил своята гордост. Ето какво успях да нащракам. Разбрах, че са били изложени също и болиди на BMW от минали години, но когато отидох всичко беше вече прибрано. Оказа се, че последният ден от изложението е бил Събота. Язък!

Изгледах края на формулата в една пицария и останах да гледам поредния мач от световното (Португалия - Холандия). Срещата беше наистина интересна, но по-интересно беше в заведението. Малко след като португалците поведоха в заведението влязоха две девойки (португалки) с двама образа (може би и те португалци) и едната много се въодушеви като видя резултата. Започна да вика и да пляска, все едно е на стадиона. Продължаваше така с всяко отиграване на топката в продължение на 5-10 минути. Собственика не издържа развика им се и ги изгони. Те съответно го напсуваха здраво и си излязоха. След малко дойдоха 2-ма полицаи, говориха си нещо със собственика, след тях дойдоха и още двама ... пиха по едно кафе и всичко се уреди.

Ирландски приключения

Излязохме вечерта с колегите от Монтреал, Коста и Серхио, да вечеряме и да ударим по някоя и друга бира. Оказа се, че най-стария пъб в Ирландия се намира в Атлон и естествено се отчетохме с нашето присъствие. Мястото се оказа пълно с народ, нормално за всеки пъб, и озвучено от хорската глъчка и музика. Прибрах се към 1 вечерта.

На сутринта станах, взех си душ, хапнах една ирландска закуска, отписах се от хотела, оставих си багажа на гарата и се отправих към Ериксон за интервюто. Сградата се намира леко извън градчето в индустриалната зона. Навремето е било фабрика на Ериксон, където са произвеждали разни части за телеком оборудване, но постепенно се е разраснало до център за "изследване и разработки". Офиса се оказа много по-приятен от този в Монтреал. Доста по-светъл е, осветен от естествена светлина, за разлика от този в Монтреал, където голяма част от стаите са вътрешни и без прозорци. Бях подранил, както обикновено, и се наложи да почакам. Започнаха ме първо с лек тест с въпроси от най-ниска до най-висока трудност. Така и не ми казаха, колко съм се изложил на него. След това, предполага, се на базата не отговорите ми, ме подложиха на разпит за да разберат до колко и на какво ниво познавам системата като цяло и в частност до колко съм навътре със Solaris и Sybase. Мисля, че останаха доволни. Всичко свърши, така че сега вече само чакам да ми се обадят с резултат следващата седмица. В същото време трябва да получа и новини за другите позиции, за които кандидатствам. Та след интервюто се смъкнах до центъра за обяд, след което минах медицинските прегледи и хванах обратно влака за Дъблин.

Часовата разлика не ми действа добре. Веднага щом се настаних в хотела, се проснах на леглото с надежда да поспя. Никакъв успех. Адски ми се спеше, но не можех да заспя. Може би само съм стоял отнесен около половин или един час и дойде време за мача. Французите за малко и тази година да не се класират напред, като ги гледах какви пропуски правеха ... ама се измъкнаха.
Излязох след това да хапна нещо и да уважа отново кръчмата, в която изпих първия си Гинес. Не се беше променила много. Само ми се стори странно, че музиката бе по-скоро дискотечна, от колкото по ирландски кръчмарска. Ама нейсе. Забавното беше, че се появиха няколко групи девойки, които може би дойдоха от някакъв карнавал, понеже едни бяха облечени като камериерки, други бяха с розови каубойски шапки, трети като Мис-ки със святкащи коронки. Стана купон ... Прибрах се в хотела и пак не можах да заспя. Въртях се до към два и нещо, после си пуснах телевизора, погледах малко, пак се въртях и най накрая съм заспал, може би около 2 часа преди времето ми за ставане, след което последва нежелано, но наложително събуждане. И пак душ, ирландска закуска, такси, самолет ... На летището имаше адски много народ. Не очаквах подобен наплив, но въпреки всичко опашките се движеха бързо. Докато чаках да си взема бордната карта, една девойка от служителките едва ли не ме подложи на кръстосан разпит. От къде съм дошъл, къде отивам, къде съм стоял в Ирландия, имам ли фактура от хотела, какъв ми е адреса в Канада ... вярно, че не се избръснах сутринта, ама чак пък толкова подозрителен да съм изглеждал, не вярвам. Може би надписа Republic of Bulgaria на паспорта си казва думата, понеже обърнах внимание, че с останалите не си "говори" толкова дълго. Както и да е - пуснаха ме да се кача. Изненада ме, че полета Дъблин - Торонто мина с едно кацане през Шанън, на западния бряг на Ирландия, което не беше описано в маршрута, когато си купувах билета. Наложи се да слезем и да изчакаме около час на летището в Шанън, докато изчистят и презаредят самолета. Реших да пробвам дали имат Интернет на летището и "О, чудо!" - появи ми се връзка озаглавена като "безплатен безжичен Интернет". Радост! Успях да се закача за мрежата им, но Интернет - дръжки. Нямаше никакъв. Даже нямаше и странница, към която любезно да те приканят да си платиш - нали е безплатен. На летището в Дъблин имаше, 3 Евро за 30 мин, не се възползвах. Благодаря!

В самолета на път за Торонто успях да подремна, благодарение на това, че пуснаха "Кинг-Конг". Докато си чаках полета за Монтреал, след това, успах да изгледам продълженията на Аржентина-Мексико - феноменален гол на Макси Родригес. Просто нямам думи.

А утре в Монтреал има формула ...

Атлон

Днес съм в Атлон, Ирландия. Утре имам интервю за работа. Готвя се за него като пиша този пост и гледам мача от световното Бразилия - Япония.

Пътуването мина добре. Летях до Дъблин през Торонто. В сравнение с летището в Монтреал, това в Торонто се оказа доста по-голямо. Понеже си резервирах билет в последния момент, за втория полет нямаше места във втора класа, за това се наложи да си взема място в първа. По съвсем друг начин се пътува така. Получаваш специално внимание от стюардесите, храната е на съвсем друго ниво - за седалките да не говорим. За пръв път успях да подремна малко, въпреки че пак не ми беше много удобно за спане. Наложи се да използвам тапите за уши и превръзката за очи, за да постигна желнаия ефект.

От Дъблин до Атлон се придвижих с влак. Гарата в Дъблин не беше особено впечатляваща, но трябва да се отчете факта, че е в реконструкция. Всъщност, какво може да очаква човек от една гара, при положение, че пероните са основно бетон и железа. А вътрешността на Ирландия не се оказа много по-различна от България - зелени полета, дървета, крави кротко пасат тревица, кончета тичат на воля ... селска идилия.

Атлон е малко схлупено градче. Имам чувството, че е по-малко и от Силистра дори. Какво ли правят вечер хората тук? В интернет е представен като университетски град ... аз не намерих университета и не забелязах тълпи от студентки, но може би вече са във ваканция. Ще проверим това довечера с двама, вече бивши колеги от Монтреал, които се оказаха тук в командировка.

Прощален обяд

Днес колегите ме заведоха на прощален обяд в един японски ресторант близо до офиса. Добре си прекарахме. Сготвиха ни всичко пред нас, на горещия плот. Странното беше, че един човек се грижеше за всичко. Сервира ни приборите, взе ни поръчката, наряза си продуктите, сготви ги пред нас и накрая ни събра и парите. Нямаше японки сервитьорки в кимона. Разочарован съм. Бях си забравил камерата в къщи и можех да направя снимки само с телефона. За това са с такова лошо качество.

Един колега ме предизвика на саке. Т.е. предложи да изпием по едно. Аз естествено не отказах. Не знаех, до сега, че сакето се сервира топло. Беше около 100 грама и се оказа не особено силно. Късно е вече да им намеря една българска ракия от врачанския край, та да видят на какво се казва алкохол.

А от тази седмица назначиха 3-ма нови колеги, наскоро завършили университета, които поканихме да дойдат с нас. Останалите ги бъзикаха, че след като аз напускам, Ериксон наема 3-ма души за да ме заместят. Те горките се вързаха и после ме питаха дали наистина е така. :о) Като ги знам колегите какви са, още много номера ще им погаждат. Миналия ден един предложи да им кажат, че аз ще им бъда ръководител и като си тръгна следващата седмица да им кажат, че са ме уволнили заради тях, защото не са се справяли добре. Разбира се предложението беше дружно освиркано.

Pre-Paid в Канада

Тъй като договора ми изтича и ще трябва да върна служебната SIM карта, а смятам да поостана още около месец тук и искам да имам мобилна комуникация, се поогледах за предплатени карти. Ами ... нещата не са много розови. Тук има 2 GSM оператора, като единия е собственост на другия - конкуренция. На сайта на единия всички предплатени услуги се продаваха с телефони и никъде не намерих нищо за закупуване само на SIM карта. Реших - "другия" ще е. Ето как стоят нещата там. Само SIM картата, без никакви минути струва $28. Допълнително има 4 вида ваучери - $10, $15, $20, $30. Та сега за тях:

• Ако си закупите ваучер за $10 той ще е валиден само 30 дни и ще говорите за $0.30 на минута.
• Ако си закупите от $15 е валиден за 15 дни с цени за разговор $0.15.
• Този от $20 в момента е с промоция за 30 дни, иначе е валиден за 15 и разговорите са $0.05 вечерта и уикендите и $0.40 през делничните дни.
• Ваучера от $30 е в промоция за 60 дни валидност (иначе е 30) и разговорите са по $0.15

Е, хайде оплаквайте се от българските оператори, дето ви дават SIM картата безплатно и един ваучер от 15 лева ви е валиден цяла година. И дори и да ви свърши пак ще могат да ви търсят сума време след това. А тук се таксуват и входящите разговори. Т.е. 10 минути разговор са си 10 минути от вашата сметка, независимо кой е инициирал разговора.

Всичко (почти) вече работи

Благодарение на подсказката на Даниел, вече си гледам Убунтуто в 1280х800. Няколко пъти се мъчих да инсталирам блоба (бинарния драйвер) на ATi и все ми дава грешка. Така и не се опитах да го изпробвам. Оказа се, че въпреки грешката си работи. Като се замисля, май само вградената камера не ми работи (за сега) под Линукс от целия хардуер по лаптопа. Или поне от това което съм изпробвал до момента. Днес например без проблем си изпекох и ДВД-то на Кнопикс 5.0.